Част 1. Колко е велик Господ - много от нас не го разбират, а търсят да си правят идоли: художникът ги е излял, златарят ги обковава със злато и лее за тях сребърни верижки; сиромахът търси негниещо дърво и изкусен художник, за да направи кумир - Исая 4: 19-20.
В серия от реторични въпроси, пророкът е заговорен - може би Исая в гл. 40, която започва с прикана, обръщение на Бог, незнайно към кого - може би пророкът е получил слово от Бог към самия себе си. Обръщението гласи следното: "Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашия Бог" (Исая 40:1).
Самата глава 40 на пророк Исая е една утеха за народа, защото тя обяснява на народа, когото Господ обича и е избрал, кой всъщност е Господ:
1) Той не е идол
2) Той е несравнимо силен и могъщ (Исая 40: 21б-33).
_________________________________________________________________________________
В първата половина на главата става въпрос за един диалог между Бога и пророка. Започва с Божия Глас, който приканва много интензивно към утеха - утешавайте, утешавайте с риторичната фигура на повторение, която много ясно изразява интензитета на Божието желание и целта на Неговата мисия към пророка Му. Какво е нужно да се прави: да се утешава, да се носи мир в душите на хората, да се изпълва тяхното съзнание с обещания за добро и аргументи за тяхното упование в Бога, да знаят за кого могат да се заловят и на Кого да разчитат, какъв е Неговият характер и каква е силата. (Задача: Изброй синоними на думата утешавам.)
Кого трябва да утешаваме, или в случая - да утешава пророкът: НАРОДА МИ - цялата съвкупност от хора, от общности, от семейства, от индивиди, които Бог смята за Свои - избрани от Него, принадлежащи на Него, изцяло зависещи от волята и силата Му, защото Той ги твори и Той с един дъх може да ги съживи или да прекрати живота им, зависещ от добрата Му воля.
Това, което е заложено в първото изречение с призива "Утешавайте, утешавайте" и индукцията КАЗВА ВАШИЯТ БОГ, в течение на повествуванието се доразгръща. Призивът е ясен - интензивно желание пророкът да се обърне към избраните с различни аргументи и да внесе мир в душите и умовете им, защото реалността от доброто, закрилата, силата на Бог, желанието Му да е с тях и да им помага, и невероятно внушителното Му присъствие и съществувание, наистина са част от утехата и вярата, която посланието на пророка е предназначено да им донесе.
Каква е силата на основата КАЗВА?
Стабилността, която е заложена в основата на първото изречение само бива разгръщана в следващите аргументи. Словото е на Бога. То започва да дава указания, то говори. То приканва този, който го възприема, да говори: "Говорете по сърцето на Йерусалим" (Исая 40: 2а). и приканва да "извика," т.е. да прогласи на всеослушание, за да бъде чут гласа на говорещия от масите, но не кои да е маси, а избраните, "народа Ми" (Исая 40:1).
И така се получава затворената система: Аз-ът Бог, който говори към народа "Ми" (Божий), избран за самия "Мен" (за и от Бога).
Но между тях трябва да има посредник и това е самият пророк. Божият глас достига до него и му казва да говори, да извика, да се чуе глас - чий глас? Чий глас трябва да е това?
1) "глас на един, който вика" (Исая 40:3).
2) "глас на един, който казва: прогласи!" (Исая 40:6).
Самият глас (предполага се свише, който достига до пророка), два пъти е определен с атрибути на говорещ - "вика" (Исая 40:3) и "казва" (Исая 40:6). В първия случай "глас на един, който ВИКА," предполага високото изговаряне на глас на съдържанието.
Завързва се диалог между този, който дава задачата и този, който би трябвало да говори. Гласът говори на пророка: да прогласи. Пророкът е реципиентът. Гласът (свише) е агентът. Глъсът на агента, който има функцията да говори, защото гласът има функцията говор в себе си и е активен - този глас дава от същността си и функциите си на реципиента. "Говорете" (Исая 40:2), "Прогласете!" (Исая 40:6).
Самият реципиент на функциите на гласа става обект на водена в духа и енергията на Гласа диалог, в който обаче пророкът (реципиентът) остава пасивен: "и бе отговорено: Какво да проглася?" (Исая 40:6-б). В последното изречение пасивността и обективизирането на пророка са изразени първо чрез страдателен залог "бе отговорено;" второ - чрез реторичен въпрос: "Какво да проглася?" . Чрез страдателния залог гласът на реципиента е чут, но той бива снишен до рамките на диалога, иницииран от Гласа, агента, и едва ли не динамиката на диалога вече е диктувана от агента, до степен на подчиняването на психичните енергии и волята на реципиента, който се превръща в атрибут на Гласа агент.
Личната воля на реципиента до такава степен е сведена до функция на Гласа агент, че едва ли не Гласът води полемика вече вътре в Себе Си, и дори и гласовете на агента и реципиента да се различават по своите източници, за да съществува диалог (а не монолог, както би се получило, ако лисваше макар и слабият глас на реципиента), то този диалот е само формално такъв по своята същност, защото извън формалния контекст на диалога, тоталността на Anspruch-а (на предявената претенция) на агента предразполага реципиента да възприеме ролята на абсолютна подчиненост на агента Глас - реципиентът е част от "народа Ми" (Исая 40:1).
Да, и не закъснява това тотализиране на субекта, който Гласът само потвръждава в аргументите си и в съдържанието, което излива върху реципиента: дава му чувството за нищожност, обреченост и тотална зависимост от агента (субект).
"Всяка твар е трева и цялата й слава е като полския цвят; тревата съхне, цветът й вехне; защото дишането Господне духа върху него;" (Исая 40: 6 б - 7 а). Следва обобщението и захлупващата сентенция: "Наистина народът е като трева!" (Исая 40: 7 б).
Същият този референт от стих 1 "народът Ми" - с атрибут към агента/ субекта, сега е сведен до минимума на нещо тленно и изцяло зависимо от субекта-агент. Функциите на народа-нищожество - сведен до формалната визия на трева - нещо, което може по всяко време да бъде стъпкано ("тревата съхне, цветът вехне"), са контрастно противопоставени на величието и неизменността във вечността на функциите на агента Божие Слово - "словото на нашия Бог ще остане до века" (Исая 40: 8 б).
Оттук нататък какво остава на бедния нищожен обект реципиент пророк, освен да се подчини на Гласа и да прогласява, казва и вика. Реципиентът пророк е сломен и в безволева аргументираност започва да оповестява кой е Бог, кой е вашият/ нашият Бог, какви са плановете и намеренията Му.
Край на първа част.
Следва втора част на Анализа на Исая 40 - посвенета на славата и величието на Бога.
